Горкият ми вуйчо


Срещнах го на завоя на тесния път в планината, прашен, уморен, бледен и жълт, сякаш го е гонил смок.

– Какво има, драги, какво се е случило?

Той се спря, изпъшка дълбоко, па се отби малко встрани, тръшна се на земята и занарежда:

– Ох, братко, да ти не дава господ! Да ти не дава господ ни света Богородица да умре вуйчо ти в Пловдив.

– Тоест как! – сепнах се аз и го загледах на шарено.

– Примерно – казва, – примерно. Извинявам се. Аз съм тъй разстроен – казва, – всичко ще ти разправя и ще ме разбереш.

И като си облиза изсъхналите устни, продължи:

– Разболя се вуйчо Миладин. Вдовец човек, както знаеш, имотен, бездетен и с добра пенсия. Есенес още падна на легло и бре доктори, бре бабички, билки и корени — не помага и не помага! По-зле отива човекът, по-добре не ще! Видяхме се в чудо. Събрахме се близки и роднини и решихме да го заведем в по-голям град. Уредени болници, знаеш, специалисти уж, апарати и така нататъка. Докарахме го в Пловдив, настанихме го в една частна клиника, на рентген го гледаха, електризация му правиха, кръв му изследваха, стомашен сок, урина – разноски, ти казвам, разноски – край няма!

Разходите текат, наследството намалява, а вуйчо, накъсо казано, нито умира, нито оздравява, а лежи си, пъшка си – и толкоз. А аз стоя, пазя го, притеснявам се и така нататъка. Хвана ме отчаяние и не виждах изход от положението.

Не щеш ли, една нощ, както си спях в хотела, някой зачука. Станах, отворих и в стаята ми се намъкна едно нищо и никакво плешиво човече с малки сиви очички със зачервени клепачи и нос като човка.

– Много се извинявам, господине – закланя се то, – много ми е неловко, че ви будя тъй рано, но дълг, знаете, човещина! Имам – казва – да ви съобщя неприятна новина. Моля, само не се вълнувайте! Успокойте се – казва. – Вашият вуйчо почина преди малко, бог да го прости. Спокойно си умря – казва, – без мъка си издъхна като светец.

– Кой сте вий – питам го – и отгде знаете?

– Аз – казва, – господине, съм от погребалното бюро „Рай небесен“, улица „Главна“ № 3, телефон 222. Точност —-казва, – акуратност и умерени цени. По телефона ни съобщиха – казва, – та дойдохме да ви утешим и облекчим от грижи около погребението.

– Но… ний няма тук да го погребваме.

– Нищо, нищо – казва, – господине. Ще ви услужим с ковчег тогава, с венец, туй-онуй. Всичко, каквото ви е нужно по изпращане на покойника, наша грижа ще е. Вие си гледайте скръбта само. Само скръбта…

Нямах време за пазаряване, дадох му капаро и се хукнах към клиниката.

Посрещна ме сестра милосърдна.

– Вуйчо Миладин – разхълцах се аз и така нататъка, – бог да го прости и миро̀ да му капе на костите, та дойдох да видим, да наредим – казвам.

– Кой Миладин? – пита тя.

– А че Миладин Посемсѐгов, оня, старецът в малката стая до прозореца. Жлъчка – казвам, – стомашни разстройства, артерия склероза и други подобни…

– Че той си е жив и здрав човекът – казва. – Сега му дадох лекарство, взе си го и ми се усмихна даже. Да, да, не е добре, но изпи си го и ми се усмихна.

Глътнах си езика наопаки.

– А кой ви каза, че е починал?

– От бюрото – мотолевя аз, – от погребалното бюро „Рай небесен“, улица „Главна“ № 3, телефон 222, ме събудиха нощес. И ковчег – казвам – поръчах, и капаро, и така нататъка…

– Хм, да! Нощният прислужник е свършил тази работа. Слушах го преди малко, като разправяше, че нощес болният бил в безсъзнание. Сторило му се, че умирал, и калпазанинът прибързал да съобщи, за да получи комисионата. На „Рай небесен“ – казва – той е агентът, фелдшерът е на „Упокой, господи“, аптекарката е на „Дом всевечний“. А пък докторът, между нас да си остане – казва, – е и на трите. Той, прислужникът, е и никой друг. Идете – казва – в бюрото и се откажете от поръчката.

Смаях се като кокошка, кога вали град. Жив човек, значи, а ковчегът му готов. Хай да му се не види макар!

Отидох в бюрото, разправих каква е работата, но не щат да ме чуят даже.

– Мярка е взета – казват, – ковчег е. То един вид е дървено пардесю, както казват по някои места, и на всекиго не става. Невъзможно е – казват.

Бях решил да жертвам капарото, да ги не търся вече и се прибрах в хотела. Тъкмо си блъсках главата какво да правя, телефонът издрънка и от клиниката ми съобщиха, че вуйчо внезапно починал.

Хукнах се пак, убедих се лично, обадих се пак в бюрото да се погрижи за всичко, разплатих се на доктора и като дойде ред да плащам и на бюрото, фризурата ми щръкна като на таралеж.

– Пет хиляди триста седемдесет и девет лева – казват господата от „Рай небесен“.

– Да нямате грешка бе, хора? – викам.

– Нямаме – казват. – Точно е. Дървеният материал – казват, – знаете, поскъпна, подплата, кръстчета, свети духчета, златни венци, свещи, превоз и така нататъка…

– Ами как е възможно, като аз работя в дървен склад и знам, че един кубик 1½-сантиметрови дъски струват 2000 лв. и от този кубик двадесет ковчега излизат като нищо! Каква е – казвам – тази безбожна експлоатация и обирничество! Че вий – казвам – ще ни глътнете цялото наследство предварително, а аз съм човек – казвам – със задължения, ипотека имам, изпълнителни листове имам… Че по-добре пригответе и на мене един ковчег тогава – казвам, – да се търкулна вътре и така нататъка!…

Виках, кряках, намалих сумата на 4000 лв. и отидох да пазарявам след това пък автомобил.

– Две хиляди – казва – за смъртника и 350 за вас.

– А бе, хора християни, не може ли малко по-евтино бе! Сиромах човек съм, с три деца, двойна ипотека, покойникът, и той си няма нищо и така нататъка…

– Може по-евтино – казва, – ама има още двама пътници. Една баба и един свещеник. Ако се съгласят да пътуват със същата кола, а ковчега да закрепим отвън на калниците, ще ви взема всичко 1500 лв.

Отидох, намерих старите, разревах се, целувах ръце и на попа, и на бабата и най-после се съгласиха. Закрепиха смъртника отстрани, качихме се тримата и тръгнахме.

Тук гума се пукна, там бурма се развинти, след четиричасово друсане пристигнахме в нашия град. Спряхме пред дома, заобиколиха ни близки, роднини, че писък, че рев – не ти е работа! Още не сме свалили ковчега, мама се разврещя:

– Отвори го, Недялко, отвори капака, мама, да си го видя хубавеца ми, ненагледния ми!… Братко, братко, братко!…

Няма как. Наведох се, отворих и останах втрещен. Ковчегът празен и вуйчо го нямааа!… Отгоре и отстрани разбойниците от „Рай небесен“ поставили дъски, а отдолу летви. Тънички едни, никакви и тук-там по едно малко гвоздейче чукнато. Друсал се вуйчо, значи, клатушкал се из пътя, счупили се летвите, изхлузил се човекът и паднал из пътя. Къде е паднал – сам си знае.

Че като почна наново един писък, че като се кръсти оня ми ти поп, че като заскимтя оная ми ти баба, гледах, гледах, па се метнах в колата и хайде пак назад.

Тук покойник, там покойник, колата изгърмя, спука се пак гума, хе там, в реката, оставих я аз и тръгнах да го диря пеш. Това е – казва – историята. Друго няма. Изгубихме го покойника, значи, посяхме го някъде и туйто!

И като се понадигна нещастният мой познат и избърса потното си чело, въздъхна още по-дълбоко и рече загрижен:

— Като идеш оттам, не си ли го видял случайно? Сух човечец, един въздългичък, с рядка брадичка и косата му сресана на път. От погребалното бюро го бяха сресали така. Горкият ми вуйчо!… Не си ли го видял някъде търкулнат по пътя? А?

Чудомир

Изображение: карикатура Чудомир

С образование


Откога е свършил училище Карабойкин Гунчо, ама развява перчем из село и работа не хваща.

— Аз — казва, — дорде имам това образование, не се плаша. Моята е лесна — казва. — Каквато служба поискам, ще ми я дадат.

Върти хорото, синът майчин, обикаля седенките и пердаши скамбиля в Мариновата бозаджийница, а майка му нека да скубе троскот и да се задява като мъглижко магаре с чували.

Мина зима тъй, втора мина и трета подхвана. Не остана парица във възел скътана и къщата им оголя като бежанска. Че и брашното взе да се привършва.

— Ей го — дума угрижена майка му. — Това, дето го виждаш, е всичкото. Да има, да има до Богородица и като го изядем, какво ще правим — и аз не зная.

— Не бой се — вика Гунчо, — аз, дорде имам това образование…

— Да ти се не види и образованието, и намярата, майка, кога от три години все това чувам, а работа не захващаш. За какво ти е пущината? Ей чичо ти Васил може да те настани някъде, колкото за хляба, ама отиваш ли да му се примолиш? Вчера ме срещна при моста и ми рече да наминеш край общината. Иди, допитай, погрижи се!

Позамисли се Гунчо, наведе глава и право при кметския наместник.

— Тъй и тъй — рекъл, — чичо Василе, станало приказка с мама вчера за мене. Дано — рекъл — се намери някаква работица, че и брашно нямаме вече вкъщи.

— Има — рекъл, — чичовото. По закона — рекъл, — санким, трябва да изчислим от служба дяда ти Тотя, дето гледа биковете, и да назначим човек с третокласно образование. Умее си от работата старикът и не ми е за изчисление, ама като е такава наредбата, няма какво да се прави. Та мислих, мислих, освен тебе няма друг да е свършил трети клас. Ще те назначим, рекъл, ама да си отваряш очите, работата ще си гледаш и няма много-много да хойкаш по хора и седенки, че аз не си поплювам, санким! Щом нещо кръшнеш, и ще те уволня моментално.

— А бе, чичо — рекъл наскърбен Гунчо, — за това ли ме намери достоен бе? Дотам ли я докарахме? Аз, с такова образование човек, с такъв ценз и толкова години наука да уча…

— Аз не съм те намерил, а законът го казва. Ако ти не харесва, иди в Заара и стани владика, санким, или пък омитай седенките из село, дорде ти се повлечат мустаците по земята, пък майка ти да ходи немила и недрага като сянка из село. Образование, образование — на̀ ти тебе образование! За тая служба се предвижда човек, учен като тебе. Ако не беше тъй, хич нямаше да те потърся, санким…

Излязъл Гунчо из канцеларията, тръснал глава и хайде пак на скамбил при Марина.

Като се минали десетина деня, свършило се брашното и майка му почнала да се заключва в зимника и да проплаква като на умряло. Видял се в чудо пак. Въртял насам, въртял натам, най-сетне се решил и приел службата. „Ще изкарам зимата криво-ляво, си мислел, а напролет ще я напусна и ще ида в града чиновник. Аз, дорде имам това образование…“

— Кротко се отнасяй с добичетата, момче — напътвал го чичо му Васил. — Луди работи тук не ще. Сутрин ще ги кърмиш, преди да е окнал говедарят още. Два пъти през деня вода от чешмата ще им носиш, ще ги чешеш, ще им подринваш да им е чисто и сеното ще го скубеш с куката наред от купата, а не да го мъкнеш с ръце все от едно място. И пази се от черния бик — му дума, — че замахва с рога понякога, санким! Легално стъпвай, когато си около тях, че бикове са това, не са овце. Луда кръв ври у тях. Не знае човек кога ще ги наскачат дяволите. И селска стока е. От всички е видяно. Дядо ти Тотьо като деца ги гледаше и коткаше. Очите си отваряй, санким!

Почнал работа Гунчо, ама все сърдит, все намусен. Не му е по сърце. Пък му се и подиграват другарите. Един ден, както оправял омотания повод на черния, не знам как се навел над главата му и нали е с образование, троснал му се, напсувал го и той изфучал, махнал с глава, наврял си левия рог в устата му и му разпрал бузата до ухото, та и кътните му се лъснали чак.

Бря, ами сега? Притекли се писарят, кметът, селяни, заливали с ракия, посипвали със сол и чер пипер, най-сетне чичо му рекъл:

— Не става — рекъл — тъй, ами скоро при баба Дена!

Завели го при старата, подвалили го на пруста като вол, кога го коват, и едната му ръка държи чичо му, другата писарят, а на краката му седнали дядо Коста и Иван Маймунът. Сложила баба Дена очилата, вдянала памучен конец, намазан с чист восък, и почнала операцията.

Корава жена, брей! Като го подхванала, йолдашим, прибрала му двете страни на бузата и ръга ли, ръга с губерката, сякаш шие разпран джоб.

Мушка, ти казвам, и окото й не мига, а той грухти като нерез отдолу и пот тече по слепите му очи. Като го зашила, вързала възела, намазала го отгоре със сладкия мехлем и туйто!

Какви бяха тия златни ръце бабини Денини бе, брате! За една неделя залепна оная ми ти буза, гаче ли не е било, и му мина като на куче… Малко накривичко го зашила и горната част отишла малко по-навътре, та му се вижда кучешкият зъб, ама и толкова ли да не е! Инак един белег му остана само, една драскотина и повече нищо.

Напусна службата Карабойкин Гунчо, вирна глава отново, развя перчем пак из село и де двама — и той трети.

— Не става тъй, момче!… Не бива тъй, санким — кори го чичо му в дюкяна. — Майка ти по чужди къщи изметува, а ти мотаеш крака от дюкян на дюкян. Не може тъй…

А Лъжлив Съби, изправен зад него, гледа върха на левия си цървул, смига и мърмори под нос:

— А, нищо му не е на момчето, то е с образование… и ценз има. Хайде, сега пък като му лепна и бикът още една диплома на бузата… Не се грижете. Тя неговата е лесна!…

Чудомир