Опърпано-клонесто-жълта
сиромахкиня с палто,
от друг подарено, нахълтва
при мен през стъклото. А то
прилича на рамка картинна,
в която от тъжни бои
стои тя — една просякиня
и жълти монетки брои.
Ах, есен — предишна любима
и днешна старица! Във теб
аз виждам пристъпваща зима
с крачета на босо дете,
изгубено в белите дебри
на първия падащ бял сняг!
Ах, есен…
И мръква ноември.
Уж светещ, а цял в идещ мрак.
Дамян Дамянов
Използвано изображение: Есен в парка, , София, Захарна ф-ка 2020
Във тази чудна бяла нощ къде си?
И тази нощ ли ме оставяш сам?
Годината на теб какво донесе?
На мене ли? Подарък най-голям…
Една торба със мъка пак остави
годината под моята елха
от мъката аз песни ще направя,
от сълзите — на римите смеха!
Но песните ми няма да са тъжни —
до хората ще стигат без скръбта —
поетите — те винаги са длъжни
да не показват сълзи пред света!
Самички свойте сълзи да изпият
дори в новогодишния си тост
и хамлетовска мъдрост да разкрият
на хората всевечния въпрос:
„Да бъдем ли?…“
Защо пък да не бъдем?
Та в бъдното са нашите очи,
макар светът понявга да ни пъди
и глътнатият залък да горчи!…
Годините ще спират като гости,
но ние ще оставаме след тях,
защото се обичахме по-просто
и всяка скръб обръщахме на смях!…
Във тази чудна бяла нощ къде си?
Годината на теб какво донесе?
Дамян Дамянов
