Колко им е било весело


Излиза така, че писателите фантасти са едни от най-големите пророци. Жул Верн /зодия Водолей/ със своят напредничав, нестандартен ум казва „Ще дойде време, когато науката ще изпревари фантазията.“.. и има много вярно в това. Дори и най-смелите фантазии вече са осъществени, че и надминати.
Това е един много показателен разказ на Айзък Азимов, написан преди цели 70 години! Разказът се нарича: „Колко им е било весело“ The Fun They Had, 1951г.

Марджи тогава даже го записа в дневника си. На страницата с дата 24 май 2157 година бе написала: „Днес Томи намери истинска книга!“

Това бе много стара книга. Веднъж дядо й беше й разказал, че когато бил малък, неговият дядо му разправил, че имало едно време, когато всички разкази и повести се печатали на хартия.

Те разгръщаха пожълтелите страници и им беше ужасно забавно да четат думи, които стояха на едно място, а не се движеха както обикновено — та вие сами знаете — на екрана. И после, когато обръщаха прочетените страници, същите думи си стояха пак там, както и по-рано, когато за първи път ги четяха.

— Виж ти — рече Томи. — Истинско разточителство! И сигурно са изхвърляли книгите, когато са ги прочитали. А нашият телеекран е прожектирал може би милион книги, но аз за нищо на света няма да го изхвърля.

— Аз също — каза Марджи. Тя беше на единадесет години и бе прочела значително по-малко телекниги от Томи. Той беше тринадесетгодишен.

— Къде я намери? — запита тя.

— У нас, в къщи — той посочи с ръка, без да вдига очи от книгата, защото четенето го бе увлякло. — На тавана.

— А за какво пише?

— За училище.

— За училището? — с презрение рече Марджи. — Че какво може да се пише за него? Ненавиждам училището…

Марджи винаги мразеше училището, а сега повече от всякога. Учителят-автомат й даваше по география контролни след контролни, а Марджи ги пишеше все по-лоши и по-лоши и тогава мама поклати тъжно глава и повика Районния Инспектор.

Той бе мъничък кръгъл човек с червено лице и с цял сандък инструменти с циферблати и жици. Усмихна се на Марджи, даде й ябълка, а после разглоби учителя на части. Марджи се надяваше, че няма да успее да го сглоби отново, но той успя и след час или приблизително толкова учителят беше готов, огромен, черен и гаден, с голям екран, на който й показваше всички уроци и й задаваше въпроси. Екранът не бе най-страшното. Марджи най-много ненавиждаше процепа, където трябваше да пъха домашните и контролните си. Тя беше длъжна да ги пише с перфораторния код, на който бяха я научили още когато беше шестгодишна, и учителят-автомат в миг определяше бележките й.

Когато привърши работата си, инспекторът се усмихна и погали Марджи по главата. Той каза на майка й: „Момичето не е виновно, мисис Джонс. Изглежда секторът по география е бил малко ускорен. Понякога това се случва. Аз го забавих до нормалното за десетгодишно дете ниво. А общият показател за успеха й е напълно удовлетворителен.“ И той пак погали Марджи по главата.

Марджи беше разочарована. Тя се иадяваше, че ще вземат учителя й на поправка. Веднъж бяха взели учителя на Томи за един месец, защото секторът му по история въобще се беше изключил.

Ето защо тя каза на Томи:

— Че кому е дотрябвало да пише за училището?

Томи я погледна снизходително.

— Защото това не е като нашето училище, глупачке. Тук пише за старото училище, преди много стотици години.

Марджи се почувствува засегната.

— Откъде ще знам какви училища са имали тогава?…

Известно време тя чете чрез рамото му, сетне каза:

— Аха и учител са имали!

— Разбира се, че са имали. Само че това не е бил истински учител, а човек.

— Човек ли? Как може човек да бъде учител?

— Че толкова ли е трудно? Той просто е разказвал на момичетата и момчетата уроците, давал им е домашни, изпитвал ги е.

— Човек не би се справил с това.

— И още как. Баща ми знае не по-малко от учителя.

— Не може да бъде. Човек не може да знае толкова, колкото учителят.

— Да се хванем на бас на каквото искаш, че той знае почти толкова.

Марджи не беше подготвена да спори на тази тема.

— А на мен не би ми се искало у нас в къщи да живее чужд човек — заяви тя.

Томи прихна да се смее.

— Ти нищо не знаеш, Марджи! Учителите не са живеели в домовете на децата. Имало е специално здание и всички деца са ходели там.

— И всички деца са учели едно и също?

— Разбира се, ако са били на едни години.

— А мама казва, че учителят трябва да бъде настроен според ума на всяко момче или момиче и че всяко дете трябва да се учи отделно.

— Значи по онова време не е било така. И ако не ти харесва, можеш да не четеш.

— Не казвам, че не ми харесва — побърза да възрази Марджи. Искаше й се да почете за тези странни училища.

Не бяха прочели и половината, когато майката на Марджи я повика:

— Марджи! Училище!

Марджи се огледа.

— Още мъничко, мамо.

— Веднага — каза мисис Джонс. — Навярно и за Томи е вече време.

Марджи се обърна към Томи.

— Може ли след училище да почета още малко с теб?

— Ще видим — безразлично рече Томи и си тръгна, като си подсвиркваше с прашната стара книга под мишница.

Марджи влезе в училищната стая. Тя бе до спалнята й и учителят-автомат вече беше готов и я чакаше. Той винаги беше готов по едно и също време всеки ден освен събота и неделя, защото мама казваше, че малките момичета се учат по-добре, ако се занимават редовно.

Екранът светеше и на него се появиха думите: „Днес по аритметика ще вземем събиране на правилни дроби. Моля, пусни в процепа домашното, което ти дадох вчера.“

Марджи се подчини с въздишка. Тя си мислеше за старите училища, каквито е имало по времето, когато дядото на дядо й е бил мъничко момче. Всички деца от околността са викали и са се смеели в училищния двор, седели са заедно в класните стаи, а накрая заедно са си тръгвали за вкъщи. Всички са учели едно и също и са могли да си помагат при писането на домашните, да си учат заедно уроците.

И учителите са били хора…

Учителят-автомат пишеше на екрана: „Когато събираме дробите 1/2 и 1/4…“

Марджи си мислеше колко трябва да са обичали децата тогава училището. Мислеше си колко им е било весело.

Айзък Азимов 1951г

Превод от руски Цвета Пеева, 1965

Горкият ми вуйчо


Срещнах го на завоя на тесния път в планината, прашен, уморен, бледен и жълт, сякаш го е гонил смок.

– Какво има, драги, какво се е случило?

Той се спря, изпъшка дълбоко, па се отби малко встрани, тръшна се на земята и занарежда:

– Ох, братко, да ти не дава господ! Да ти не дава господ ни света Богородица да умре вуйчо ти в Пловдив.

– Тоест как! – сепнах се аз и го загледах на шарено.

– Примерно – казва, – примерно. Извинявам се. Аз съм тъй разстроен – казва, – всичко ще ти разправя и ще ме разбереш.

И като си облиза изсъхналите устни, продължи:

– Разболя се вуйчо Миладин. Вдовец човек, както знаеш, имотен, бездетен и с добра пенсия. Есенес още падна на легло и бре доктори, бре бабички, билки и корени — не помага и не помага! По-зле отива човекът, по-добре не ще! Видяхме се в чудо. Събрахме се близки и роднини и решихме да го заведем в по-голям град. Уредени болници, знаеш, специалисти уж, апарати и така нататъка. Докарахме го в Пловдив, настанихме го в една частна клиника, на рентген го гледаха, електризация му правиха, кръв му изследваха, стомашен сок, урина – разноски, ти казвам, разноски – край няма!

Разходите текат, наследството намалява, а вуйчо, накъсо казано, нито умира, нито оздравява, а лежи си, пъшка си – и толкоз. А аз стоя, пазя го, притеснявам се и така нататъка. Хвана ме отчаяние и не виждах изход от положението.

Не щеш ли, една нощ, както си спях в хотела, някой зачука. Станах, отворих и в стаята ми се намъкна едно нищо и никакво плешиво човече с малки сиви очички със зачервени клепачи и нос като човка.

– Много се извинявам, господине – закланя се то, – много ми е неловко, че ви будя тъй рано, но дълг, знаете, човещина! Имам – казва – да ви съобщя неприятна новина. Моля, само не се вълнувайте! Успокойте се – казва. – Вашият вуйчо почина преди малко, бог да го прости. Спокойно си умря – казва, – без мъка си издъхна като светец.

– Кой сте вий – питам го – и отгде знаете?

– Аз – казва, – господине, съм от погребалното бюро „Рай небесен“, улица „Главна“ № 3, телефон 222. Точност —-казва, – акуратност и умерени цени. По телефона ни съобщиха – казва, – та дойдохме да ви утешим и облекчим от грижи около погребението.

– Но… ний няма тук да го погребваме.

– Нищо, нищо – казва, – господине. Ще ви услужим с ковчег тогава, с венец, туй-онуй. Всичко, каквото ви е нужно по изпращане на покойника, наша грижа ще е. Вие си гледайте скръбта само. Само скръбта…

Нямах време за пазаряване, дадох му капаро и се хукнах към клиниката.

Посрещна ме сестра милосърдна.

– Вуйчо Миладин – разхълцах се аз и така нататъка, – бог да го прости и миро̀ да му капе на костите, та дойдох да видим, да наредим – казвам.

– Кой Миладин? – пита тя.

– А че Миладин Посемсѐгов, оня, старецът в малката стая до прозореца. Жлъчка – казвам, – стомашни разстройства, артерия склероза и други подобни…

– Че той си е жив и здрав човекът – казва. – Сега му дадох лекарство, взе си го и ми се усмихна даже. Да, да, не е добре, но изпи си го и ми се усмихна.

Глътнах си езика наопаки.

– А кой ви каза, че е починал?

– От бюрото – мотолевя аз, – от погребалното бюро „Рай небесен“, улица „Главна“ № 3, телефон 222, ме събудиха нощес. И ковчег – казвам – поръчах, и капаро, и така нататъка…

– Хм, да! Нощният прислужник е свършил тази работа. Слушах го преди малко, като разправяше, че нощес болният бил в безсъзнание. Сторило му се, че умирал, и калпазанинът прибързал да съобщи, за да получи комисионата. На „Рай небесен“ – казва – той е агентът, фелдшерът е на „Упокой, господи“, аптекарката е на „Дом всевечний“. А пък докторът, между нас да си остане – казва, – е и на трите. Той, прислужникът, е и никой друг. Идете – казва – в бюрото и се откажете от поръчката.

Смаях се като кокошка, кога вали град. Жив човек, значи, а ковчегът му готов. Хай да му се не види макар!

Отидох в бюрото, разправих каква е работата, но не щат да ме чуят даже.

– Мярка е взета – казват, – ковчег е. То един вид е дървено пардесю, както казват по някои места, и на всекиго не става. Невъзможно е – казват.

Бях решил да жертвам капарото, да ги не търся вече и се прибрах в хотела. Тъкмо си блъсках главата какво да правя, телефонът издрънка и от клиниката ми съобщиха, че вуйчо внезапно починал.

Хукнах се пак, убедих се лично, обадих се пак в бюрото да се погрижи за всичко, разплатих се на доктора и като дойде ред да плащам и на бюрото, фризурата ми щръкна като на таралеж.

– Пет хиляди триста седемдесет и девет лева – казват господата от „Рай небесен“.

– Да нямате грешка бе, хора? – викам.

– Нямаме – казват. – Точно е. Дървеният материал – казват, – знаете, поскъпна, подплата, кръстчета, свети духчета, златни венци, свещи, превоз и така нататъка…

– Ами как е възможно, като аз работя в дървен склад и знам, че един кубик 1½-сантиметрови дъски струват 2000 лв. и от този кубик двадесет ковчега излизат като нищо! Каква е – казвам – тази безбожна експлоатация и обирничество! Че вий – казвам – ще ни глътнете цялото наследство предварително, а аз съм човек – казвам – със задължения, ипотека имам, изпълнителни листове имам… Че по-добре пригответе и на мене един ковчег тогава – казвам, – да се търкулна вътре и така нататъка!…

Виках, кряках, намалих сумата на 4000 лв. и отидох да пазарявам след това пък автомобил.

– Две хиляди – казва – за смъртника и 350 за вас.

– А бе, хора християни, не може ли малко по-евтино бе! Сиромах човек съм, с три деца, двойна ипотека, покойникът, и той си няма нищо и така нататъка…

– Може по-евтино – казва, – ама има още двама пътници. Една баба и един свещеник. Ако се съгласят да пътуват със същата кола, а ковчега да закрепим отвън на калниците, ще ви взема всичко 1500 лв.

Отидох, намерих старите, разревах се, целувах ръце и на попа, и на бабата и най-после се съгласиха. Закрепиха смъртника отстрани, качихме се тримата и тръгнахме.

Тук гума се пукна, там бурма се развинти, след четиричасово друсане пристигнахме в нашия град. Спряхме пред дома, заобиколиха ни близки, роднини, че писък, че рев – не ти е работа! Още не сме свалили ковчега, мама се разврещя:

– Отвори го, Недялко, отвори капака, мама, да си го видя хубавеца ми, ненагледния ми!… Братко, братко, братко!…

Няма как. Наведох се, отворих и останах втрещен. Ковчегът празен и вуйчо го нямааа!… Отгоре и отстрани разбойниците от „Рай небесен“ поставили дъски, а отдолу летви. Тънички едни, никакви и тук-там по едно малко гвоздейче чукнато. Друсал се вуйчо, значи, клатушкал се из пътя, счупили се летвите, изхлузил се човекът и паднал из пътя. Къде е паднал – сам си знае.

Че като почна наново един писък, че като се кръсти оня ми ти поп, че като заскимтя оная ми ти баба, гледах, гледах, па се метнах в колата и хайде пак назад.

Тук покойник, там покойник, колата изгърмя, спука се пак гума, хе там, в реката, оставих я аз и тръгнах да го диря пеш. Това е – казва – историята. Друго няма. Изгубихме го покойника, значи, посяхме го някъде и туйто!

И като се понадигна нещастният мой познат и избърса потното си чело, въздъхна още по-дълбоко и рече загрижен:

— Като идеш оттам, не си ли го видял случайно? Сух човечец, един въздългичък, с рядка брадичка и косата му сресана на път. От погребалното бюро го бяха сресали така. Горкият ми вуйчо!… Не си ли го видял някъде търкулнат по пътя? А?

Чудомир

Изображение: карикатура Чудомир