Моля, не стреляйте по дърветата


По принцип трябваше да разгледаме въпроса за запазване на водата през лятото – изкрещя някой. – Само по принцип.

– Изобщо не стана дума за рибата – обади се нечий още по-пронизителен глас,

– Кой е председател днес?

– Ами дърветата…  – този глас беше заглушен.

Елзи Клифърд се усмихна и въздъхна, но любопитството й  я накара да се надигне от мястото и да се обърне назад, за да види кои са раз­мирниците. Днес и се искаше само да слуша, ня­маше да занимава събранието с някакъв специален проблем.

– Вървете по дяволите!

Аудиторията се разсмя – какъв страхотен глас! Елзи също се засмя – имаше какво да разказва довечера на Джек, въпреки че той смяташе „Граж­дани в защита на околната среда“ за безполезна организация. Както повечето присъстващи на събранието, Елзи и Джек живееха в зоната „Рейнбоу“, която се намираше южно от Лос Анджелис и беше достатъчно отдалечена от него, за да не бъде засегната от смога. Всъщност Лос Анджелис беше напуснат от местните хора и от индустриал­ните предприятия, само бедняците още живееха там, „Богаташите“ се съпротивляваха с всички сили и изместваха защитените си зони далеч от клоаките на градове като Лос Анджелис, Детройт и Филаделфия. Сега непривилегированите и бедните се тъпчеха още по-нагъсто там само защото ня­маше къде другаде да отидат. Всичко бе прекрас­но уредено, но вече не остана място нито за палатка, нито за фургон, а в гората нямаше къде да легнеш.

– Какво става с дърветата? – провикна се същият глас, но отново- беше заглушен.

Какъв бе този слух за дърветата? Елзи се на­веде към жената вляво, познаваше я бегло, но не можеше да си спомни името й. – Какво става с дърветата?

Гласът й заглъхна. Отзад вратата се отвори с трясък. Някой извика: .

 -Ето онези от „Четиридесет и девета“!

Един от присъстващите се разсмяха, други изстенаха, дочуха се дори дюдюкания.

 -Изхвърлете ги!

Но няколко жени изръкопляскаха одобрително.

Елзи отново се усмихна – само те липсваха. Групата „Четирийсет и девета“ се състоеше пре­димно от младежи (Елзи си спомни, че средната им възраст бе около, деветнайсет години), ембле­мата им беше покрит фургон. Те се стремяха да превърнат Запада, или по-точно Калифорния и Голдън Гейт, в чиста, райска земя, каквато се предполагаше, че е била през хиляда осемстотин – четиридесет и девета година, по време на треската за злато. Джек им се подиграваше и казваше, че хората от тази епоха всъщност са били доста не­чисти, освен това не пътували с покрити фургони, а пристигали в Калифорния на кон, с дилижанса или пеш. Но тъй като сега бе две хиляди четириде­сет и девета година, хлапетата смятаха съвпадение­то на датите за особено оригинално.

Младежите нахлуха по централната пътека» размахваха опънат на два пръта триметров плакат, на който се виждаше кафяв фургон с надпис: „Не­ка Западът си остане златен“.

 – Спрете опитите с ядрено оръжие! Спрете атомните реактори! Хора, вие можете да ги спрете!             

 – Много от вас са съпруги на създателите на оръжията, които разтърсват основите на собстве­ните ви домове – откроиха се гласовете на ня­колко  момичета.

Групата се състоеше от около двеста души които винаги си знаеха добре урока и бяха един – вид самозван елит.

– Заплашва ни земетресение! Заплашва ни зе­метресение – монотонно пригласяха Младежите.

Някои от най – видните гражданки скръстиха ръ­це в знак на примирение и снизходително се подсмихваха. И без това събранието бе провалено, едва ли щяха да продължат по предвиденият дне­вен ред. Младежките демонстрации винаги продължаваха от пет до седем минути, след което групата напускаше. Но днес повечето хора бързаха да се  приберат по домовете си или да се върнат на ра­бота (сега се работеше на много смени), тъй че събранието едва да щеше да продължи. 

 – … да се забранят ядрените оръжия!

Елзи се замисли какво ли би казал Джек, ако беше тук. Съпругът й беше физик и смяташе от­криването на ядрената енергия за най-големия дар, който учените, са поднесли на човечеството. Джек положително щеше да напомни на хлапе­тата, че не друг, а учещите от „Рейнбоу“ потуши­ха с подръчни средства страшния пожар, който заплашваше да разтопи земното ядро. Елзи забе­ляза, че повечето жени си тръгваха, тя също стана да си върви.

– Ама че кречетала! – обади се Джейн Ню към, русокоса жена на годините на Елзи, която жи­вееше до тях.

Усмивката на Елзи се разтегна.

– Но намеренията им са похвални – отвърна тя с престорена толерантност… – Да те закарам ли до вас, Джейн?

– Благодаря „ти, днес и аз съм с хеликоптер. Как сте у дома?

– О, прекрасно, всичко е наред.

Елзи се качи в своя захранван от батерии хе­ликоптер и плавно набра височина, после бавно пое на юг. Машината заплува безшумно към „Рейнбоу“. От двете й страни, подобно на лениви пеперуди, се носеха зелените и червени светлинки на други хеликоптери, отправени към заводите, лаборатории­те или към домовете си. Вдясно, на запад, се прости­раха тъмните води на Тихия океан. Бреговата линия се очертаваше от тясна ивица светлинки, които указваха мястото на радарните станции, вся­ка от които беше въоръжена с лазерно оръдие. От тази височина светлинките приличаха на небрежно захвърлена диамантена огърлица или на естествено продължение на бреговата линия. Виждаше се огромната арка от пурпурни и оранжеви свет­лини, която бележеше източната граница на „Рейнбоу“ и се простираше почти до брега. Двете свет­линни дъги бяха лазерните устройства, те можеха да разсекат метален корпус с всякаква дебелина, насочил се към „Рейнбоу“ с вражески намерения. Елзи започна да се спуска, наближаваше дома си. Както повечето частни хеликоптери, и нейният се движеше с максимална скорост сто километра в час. Използването им (детските вдигаха най- много осемдесет километра) се смяташе за пат­риотично и икономично, тъй като изразходваха минимум електроенергия и бяха почти безшумни.

На Елзи й вършеха добра работа, но Джек се оп­лакваше, че са ужасно бавни. Тя се насочи към хангара, на чийто, покрив, бе монтиран скенер. Върху долната част на машината и бе изписан номер – покривът се отвори автоматично. Тя спус­на хеликоптера, радарът пое контрола и го призе­ми. Джек още не се беше прибрал, но децата бя­ха в къщи – хеликоптерите им стояха на обичай­ните си места. Днес момчетата имаха спортен по­луден и бяха, останали в училище до пет следобед.

Вече минаваше седем, затова Елзи реши да из­ползва автомата за готова храна, наречен „Из­бери си сам“. Нейният автомат предлагаше трий­сет й шест вида ястия, но в момента беше полупразен. Обикновено поръчваха цял контейнер, в който замразената храна бе изложена зад стъкле­ни витринки c отделно електронно устройство за затопляне на желаната вечеря. Предлагаха се кон­тейнери с ястия от европейската обредна кухня, ве­гетарианска, за диабетици и нискокалорична хра­на. Семейство Клифърд предпочитаха смесените контейнери, които съдържаха по четири китайски, мексикански, гръцки, италиански й други ястия.

Когато Джек се прибра, Елзи веднага го попи­та наистина ли се очаква земетресение.

Съпругът й отвърна с усмивка:

– Не, разбира се. Има свличане на.земните ма­си в Сан Андреас, това е всичко.

Елзи му разказа как събранието било прекъс­нато от нахлуването на младежката група.

При споменаването на тази група. десетгодишният им син Ричард стана от масата и след малко се върна с жълт самолет, направен, от хартия.

–  Днес пускаха много такива самолетчета – съобщи той.

– О, да – намеси се по-малкият му брат Чарлс. – Пускаха ги от хеликоптери, бяха много Елзи разгърна хартиеното самолетче и прочете:

ПОСЛАНИЕ ОТ ГРУПАТА „ЧЕТИ­РИЙСЕТ И ДЕВЕТА“: Очаква се земетресение, въпреки, че властите го премълчават! Искате ли да го предотвратите? Борете се за забрана на атомните оръжия -и на подземните ядрени експлозии! ВАШАТА земя се разтърсва! Дървесните корени съхнат. Дърветата страдат от стран­ни болести, те умират. Ако ми­леете за природата, елате с нас следващата събота, когато ще демонстрираме пред сградата па Конгреса на щата Голдън Гейт. Сборен пункт: 11.00 ч. пред градския съвет. Дарения се прие­мат на адрес: П.К. 435, бел. „Електрон“, Сан Франциско – юг. Участвайте в демонстрацията и в да­ренията.

Джек също прочете написаното.

– Бас държа, че им е за подаянията. Родите­лите трябва да залостят в къщи тези хлапета. Сборен пункт Сан Франциско-юг – този вертеп!

Елзи си спомни, че в края на трийсетте Джек и тя също участваха в демонстрации и проте­стираха срещу.,. срещу какво? Ето защо съчувстваше на младежите, дори и на групата „Четирий­сет й девета“, която й се струваше по-агресивна и по-добре организирана от онези, в които бяха членували двамата с Джек.

– Какви са тези слухове за земетресение? На­вярно са лъжливи? — запита тя.

Джек остави настрана пластмасовите пръчици за хранене — този път вечерята беше китайска – и отвърна:

– Първо, наистина са слухове, защото не предвиждаме никакво земетресение в близките години. Второ, ако това се случи, ще бъдем предупредени и ще го спрем чрез подземни контравзривове, кои­то ще премахнат напрежението. Мисля, че съм ти го обяснявал и друг път.

Елзи си спомни, че наистина й бе говорил по този въпрос. Погледна двамата си сина. Те слу­шаха с безразлично, леко насмешливо изражение, което бе започнала да ненавижда. Усмивките им сякаш казваха: „Хич не ни пука, защото сме неуязвими.

Същите усмивки виждаше на лицата им и когато гледаха най-страшните филми по телевизията. Усмихваха се така и когато преди, години им съ­общиха за смъртта, на родителите на Елзи, заги­нали при катастрофа с хеликоптери над Санта Фе. По-късно се установи, че радарната система на другия хеликоптер била повредена, иначе не­щастието би било невъзможно, дори ако някой  хеликоптер нарочно се опита да се удари в друг. Всезнаещите и безразлични усмивки сякаш слу­жеха на Ричард и Чарлс като преграда срещу за­обикалящата действителност.. Преди четири-пет години родителите се сблъскаха с обичайното за възрастта им нежелание на момчетата да четат, както и с липсата на сериозни интереси у тях. Пси­хиатърът нарече поведението им „семиавтистично, но спомена и думата „апатично“, която Елзи предпочиташе, защото намираше, че най-вярно отразява душевното състояние на синовете й. Милият старогръцки език! Елзи успя да изкара едного­дишен курс в университета през последния семестър, когато още преподаваха този език в Америка. Тя нервно тръсна, глава, откъсна очи от момчетата и разсеяно се заслуша в Джек, който продължаваше да говори.

– Скъпа, ако ти е безинтересно.

– Но аз те слушам, Джек.

– Ние успяхме да освободим Голдън Гейт и Америка, дори целия свят от земетресенията. Ако гадовете от другата половина на земното полукълбо например Италия и Япония — прите­жаваха нашата апаратура…          

„Прав си“ – понечи да каже Елзи, но замъл­ча. Спомни си, че когато бяха млади, двамата с Джек не мислеха така. Тогава все още бяха из­пълнени с надежди, все още искаха да разделят всички блага с ближните си. Подобни идеи се спо­деляха от повечето хора, не само от „бунсганите“, към които принадлежаха двамата с Джек. Думата „бунсган“ бе получена от комбинирането на „бун­товен“ и „сган“. Днес Америка беше разделена на четири щата и Голдън Гейт беше най-богатият – обхващаше цяла Калифорния, чак до Канада – и никой не възнамеряваше да поделя каквото и да е с ближния си. Големите градове се бяха превър­нали в гета за бедните и чернокожите, а хората избягваха да споменават Ню Йорк и Сан Франциско, както бяха избягвали да споменават Дет­ройт и Филаделфия по времето на Елзината баба.

– Ами дърветата, Джек? Нима не си чул за странните им болести? За тях говорят и други, не само онези от яЧетиридесет и девета“.

– От министерството на горите не съобщават за нищо тревожно, скъпа. Знаеш, че хлапетата не­прекъснато дрънкат за „замърсяване на околната среда и подобни глупости. Времената не са се променили. Ако нашите атомни централи или ядрените опити представляваха някаква заплаха, щяхме да ги спрем, нали? Освен това разполагаме с резервни акумулиращи батерии.  Джек беше олицетворение на спокойствието. Румените му бузи свидетелствала за отлично здра­ве. Той и колегите му играеха тенис или плуваха- три пъти седмично, в големия гимнастически ком­плекс към лабораторията.

Елзи се поуспокои. Освен физика Джек беше завършил сеизмология и океанография. Самата тя беше изучавала хуманитарни науки и все й се струваше, че в сравнение с неговата, дипломата й се равняваше на свидетелство за завършен курс по плетиво.

На другата сутрин – беше прекрасен октомврий­ски ден – Елзй реши да прескочи до библиотека­та, на двайсетина километра от дома й. Точно ко­гато сядаше в хеликоптера, от небето се спуснаха, нови жълтеникави листчета. Тя слезе и вдигна ед­но от покритата с чакъл алея.

По дърветата се появяват циреи поради изтичане на соковете им. Интересува ли ви това? Защитете вашите дървета! Защитете себе си! Да. се забранят атомните. централи и опитите с ядрено оръ жие!

Следваше съобщението за времето и мястото на следващото събрание на групата. Изтичащи сокове? Какво ли означаваше това? Както обик­новено, текстът бе зле отпечатан. Елзи се качи обратно в хеликоптера. Всъщност отиването й до библиотеката не беше наложително можеше да поръча по телефона аудио-видеокниги, които се доставяха с хеликоптер. Всеки дом в „Рейнбоу“ притежаваше специална кула за приемане на до­ставките, която се контролираше и заключваше автоматично от радара. Но Елзи обичаше да чете големия светлинен бюлетин, където изреждаха новопостъпилите заглавия, обичаше да се среща с приятелки и да си бъбри с тях на чаша, кафе в  сладкарницата до библиотеката. Последната представляваше огромно бледолилаво здание във фор­мата на буквите R и L но така съединени, че приличаха на старовремско клеймо за жигосване на добитък и ясно личаха от височина.

Елзи върна няколко диска и избра нови три: съвременен роман, пълно събрание на съчиненията на Т. С. Елиът, включващо есетата му (истинска находка), и нови китайски и руски стихотворения. Обичаше да слуша, докато домакинстваше или ра­ботеше в градината. Дискът съдържаше осемчасо­ва програма. Ако се свържеше с телевизора, на екрана се появяваше четецът, заедно с някои до­пълващи текста сцени. Елзи предпочиташе диско­вете, защото винаги съдържаха пълния текст на оригинала, въпреки че днес повечето хора ги на­мираха мудни и старомодни.

– Благодаря, Гуин – обърна се тя към служи­телката зад бюрото, въпреки че бе получила дисковете чрез натискане на бутон. – Днес е доста безлюдно.

Не видя нито една приятелка или поне познат,  достатъчно близък, за да го покани на кафе.

– Вярно е – отвърна Гуин, която, въпреки; че наближаваше четирийсетте, бе маниачка на тема здраве и отлична спортистка. Лицето й бе необи­чайно сериозно, затова Елзи попита:

– Случило ли се е нещо?.

Библиотекарката се смути за миг,  сетне поклати глава и отвърна:

– О, не. Всичко е наред.

Елзи си помисли, че може би някой от семейството на Гуин е починал – навярно родител, защо­то библиотекарката не беше омъжена.

Тя тръгна към хеликоптера си. Преди да се ка­чи, погледът й попадна върху едно петно, на съ­седното дърво. Навярно бе някаква странна гъ­ба – изпъкнал бял мехур със светлорозово петно, в средата. „Прилича на женска гърда – помис­ли си тя и едва се въздържа да не се изсмее. Огледа се и видя още по-голям кръг върху стъбло­то на друго, по-високо дърво. Дърветата бяха на­паднати от плесен – ето-защо младежите биеха тревога. Все пак положението не изглеждаше тол­кова страшно – до този момент жителите на „Рейнбоу“ успешно се бяха справяли с различните плесени; въпреки растящото им многообразие.

Но Елзи все пак се разтревожи. Щом се прибра в къщи, включи телевизора и се заслуша в новините, докато подреждаше библиотечните дискове. Както обикновено, вестите бяха подчертано успо­кояващи. Елзи се канеше да поръча по телефона нов запас от контейнери с готова храна, когато, говорителят широ се усмихна и каза:

–    А сега чуйте нашето специално съобщение. Умоляваме ви в никакъв случай да не се допира­те до дърветата до второ нареждане. Смешните израстъци не са опасни, но може би са заразни. Децата стрелят по тях с въздушни пушки или ги мушкат с пръчки. Министерството на горите вече взема мерки срещу тях, тъй че не се безпокойте – служителите ще посетят дома ви в рамките на четиридесет и осем часа. – Не допускайте децата в близост до дърветата. Нали обещавате, прияте­ли? – на лицето му отново цъфна патентованата усмивка.

Тонът на излъченото съобщение не се понрави на Елзи. Тя се обади на Джек, въпреки че обикно­вено избягваше да го търси в лабораторията.

–  Не се притеснявай, скъпа. Телевизията е за това – да измисля сензации – както винаги гла­сът му звучеше спокойно. 

Елзи се залови да прегледа контейнерите с храна и забеляза, че хладилникът автоматично бе превключил от атомна енергия на батерии – сле­дователно имаше авария. Тя незабавно позвъни на Джейн Нюкъм.

–  Нима не си чула? – възкликна Джейн. –  Джек навярно е длъжен да го пази в тайна, за­щото работата му е секретна. Дърветата изстрелват запалителна течност, подобна на фосфор или напалм. Сещаш ли се какво представлява напал­мът?

Елзи се сещаше много добре.

– Да не би да искаш да кажеш, че наистина стрелят?

  • Гъбоподобните израстъци направо избухват. Всъщност съвсем не приличат на плесени, а на злокачествени образувания. Боже мой, та всеки знае за тях поне от… рано тази сутрин. Преду­преди момчетата да не ги пипат.

– Но нали става дума за някакво заболяване по дърветата?

– Не зная, пък и няма смисъл да гадаем. Как­то обичаш да, казваш, това не оправя нещата – Джейн се опита да се засмее. – Не се приближа­вай, ако забележиш израстъци по вашите дърве­та, защото стрелят.

–   Приличат на пистолети, а?

– Нямам време да ти обяснявам. Току-що То­ми се прибра и трябва да разбера дали знае всич­ки, указания.

Елзи остави слушалката, отвори задната врата, мина през покрития коридор към гаража и излезе на алеята. Тя обичаше своите тополи, младия дъб, двете ананасови дървета, редовно подрязваше розите и се грижеше за градината. Джек нямаше слабост към градинарството. Елзи прекоси широ­ката, застлана с чакъл алея, изправи се до желязната врата и впери поглед в хълмистата мест­ност, в жълтеникавата, но плодородна почва, в дърветата, обагрени в различни оттенъци на зеле­ното, в мъглявото оранжево петно в далечината – навярно портокалова градина.

– Колко е красиво – помисли си тя. – И здра­вословно, поне на пръв поглед.

Тръгна обратно към къщата. Внезапно забеля­за малък белезникав кръг върху стройното стъбло на дъба. Усети странна болка, сякаш бе наранено собственото й дете. Бялата окръжност беше точно пред очите й и сякаш мълчаливо я обвиняваше. Едва ли имаше повече, от шест сантиметра в диа­метър и бе по-малка от онези, които бе видяла в градината на библиотеката, но несъмнено имаше същия произход – ясно се различаваше розовото петно в центъра.

Дочу се изстрел от пушка или пистолет, което накара Елзи да подскочи, сандалите й изтрополиха върху чакъла и внезапно осъзна колко е нервна. Най-близките им съседи — семейство Осбърн – често стреляха по мишена, защото ловът беше забранен в „Рейнбоу“. Изсвистяха два нови изстрела – бяха по-отчетливи и идваха, от проти­воположната посока, е

Телефонът звънеше, Елзи  нетърпеливо сграбчи слушалката!

–  Обажда се Хелън Лъзлоу от училището в „Рейнбоу“ – съобщи учтив женски глас.

Мисис Клифърд, трябва да ви съобщя, че Ричард претърпя лека злополука. Уверявам ви, че не е нищо сериозно, ще го доведем у вас, но може би ще закъснее, защото го…лекуваме. Ще докараме и хеликоптера му. Чарлс е добре.

Елзи се канеше да запита дали злополуката има нещо общо с дърветата, но отсреща затвориха телефона. Доколкото си спомняше, мис Лъдлоу преподаваше история.

Разнесоха се нови изстрели, някои по-слаби, сякаш идваха отдалеч. Елзи отново излезе на але­ята и разгледа петното върху дъба – стори й се, че през последните пет минути се е увеличило. Краищата му бяха спаружени като прогизнала плът, сякаш се готвеше да се разплуе. Може би си въобразяваше, но й се стори, че израстъкът по­тръпна при приближаването й. Реши да позвъни в Министерството на горите, но телефонът непрекъснато даваше заето. Дали да се обади в бол­ницата? Сигурно щеше да получи уклончив отго­вор. Да позвъни в полицията? Оттам навярно щя­ха да отговорят, че по този въпрос трябва да се обърне към Министерството на горите. Елзи вклю­чи телевизора: предаваха опера от Моцарт, по другия канал излъчваха урок по испански, по третия – упражнения по аеробика, после – урок по готварство… тя продължи да превърта бутона, докато най-сетне се сети и натисна копчето за трийсети канал, който предаваше новини дено­нощно. Говорителят съобщаваше за сърдечния прием, оказан на президента в столицата на ня­каква държава в Далечния изток – нима някой се интересуваше от това?

Елзи усети нарастваща паника, грабна якето си й скочи в хеликоптера. Непременно трябваше да разбере какво става. Тук – таме продължаваха да отекват изстрели…

Пое по сутрешния си маршрут към центъра на „Рейнбоу“, наречен „Форум“, където бяха разпо­ложени библиотеката, болницата, общината й кон­цертната зала. По шосетата се движеха необичай­но, много коли, всички пътуваха на изток. От та­зи височина приличаха на калинки някои наис­тина имаха изрисувани точки на покривите. Ма­кар и малки, автомобилите бяха за предпочитане пред хеликоптерите, особено когато хората се пре­селваха.. Всяка захранвана от батерии кола пре­возваше двама пътници, но в багажника имаше достатъчно място за куфари, сандъци и други ве­щи. Елзи наближи някаква горичка и сниши хе­ликоптера. Видя въоръжени мъже, някои се смееха и сочеха назад, но тя не можеше да чуе думите им.

–  Хей, не се приближавайте, – извика един от тях и размаха ръце. .

– Излъчването е опасно! Пазете се! – изкре­щя друг.

– Я млъкни! – нареди първият.

В продължение на десет секунди пред очите на Елзи се сгърчиха и сгромолясаха на земята две дървета, после трето. Хората се разпръснаха и по­бягнаха.

Дочуха се нови изстрели.

Две бели линейки профучаха по пътя към го­ричката – въпреки че и те се захранваха от бате­рии се движеха по-бързо от останалите. Елзи изключи предния двигател и закръжи във въздуха. Сега се намираше над друга част на парка, над дърветата, които обграждаха концертната зала.

– Отдръпнете се, излъчването е опасно! – из­вика мъж на средна възраст, облечен в тъмнозелената  униформа на лесничей, който размахваше тояга.

Внезапно отнякъде бликна белезникава струя и обля лицето му. Той притисна с ръце очите си, изкрещя и се свлече на земята.

Без да се замисля, Елзи веднага приземи хели­коптера на широката алея, където лежеше лесничеят; Изскочи навън и пробяга късото разстояние до човека. Вече чуваше стенанията му.

– Ранен ли сте? – и млъкна ужасена. Лицето на лесничея гореше, от него се вдигаше пара и тя усети миризмата на овъглена плът, примесена с друга, на горящ каучук. Елзи инстинктивно из­дърпа ръцете от лицето му, но видя, че и дланите му горяха.

– Ще успеете ли да стигнете до хеликоптера?

Тя трескаво се огледа за помощ, тъй като чо­векът не даваше никакви признаци на живот. Съм­нително бе дали ще успее да го качи сама в хели­коптера и да го закара в болницата на около ки­лометър разстояние от парка. Нима Ричард, бе сполетян от същата участ?

Елзи хвана човека под мишниците и го повлече към хеликоптера, но изведнъж осъзна, че беше припаднал. Не, всъщност бе мъртъв. Обелените му очи стояха извърнати нагоре – розово бели топ­чета, прорязани от сиви полумесеци. Нима наис­тина бе умрял? Тя се наведе и опипа пулса му.

– Отдръпнете се, това място е опасно! – извика разгневено висок младеж в зелена унифор­ма и ботуши, който държеше в ръката си пушка.

–  Какво става?

–  Обстрелваме дърветата и не се знае как ще реагират. Излитайте госпожо.

Елзи се огледа, видя как няколко дървета клюмнаха и се сгърчиха, дочу нови изстрели и побягна към хеликоптера. Усети, че земята под краката й се люлее, но веднага отхвърли тази мисъл. Само преди миг пред очите й беше умрял човек, а, сега си въобразяваше, че има земетресение. Включи мотора и видя някакъв човек, който стреля към дървото, и моментално се приведе, сякаш се прикриваше от живо същество. От дънера изригна нещо подобно на белезникав сок, сякаш от спу­кан цирей, само че съвсем не беше цирей. По- скоро напомняше мощна струя от градински мар­куч, като че дървото беше живо и си отмъщаваше.

Хеликоптерът се извиси и Елзи се втренчи в гледката под нея. Над горичката се извиваха струйки дим, подгонени от лекия ветрец. В главата й се мярна мисълта, че пожарите могат да се раз­пространят. Съзря въоръжен лесничей, който се прокрадваше между сгърчените, димящи дърва и търсеше нова жертва. Белезникава струя го улу­чи в гърдите и го повали. Елзи забеляза как трес­каво задърпа куртката си – униформата му гореше. Тя се съсредоточи върху управлението на хеликоптера и го насочи с пълна скорост обратно към дома си.

Повърхността на плувния басейн беше леко набраздена, сякаш по нея пробягваха подгонени от вятъра вълни, но всъщност времето беше съв­сем тихо. Елзи реши незабавно да телефонира на Джек, но изведнъж осъзна, че избира номера на Джейн Нюкъм.

Телефонът иззвъня десетина пъти, но никой не вдигна слушалката. Може би Джейн беше отиш­ла на пазар, но Елзи имаше чувството, че къщата е опустяла. Навярно четирите им коли бяха меж­ду онези, които тази сутрин напускаха „Рейнбоу“.

Тъкмо се канеше отново да включи трийсети канал, когато дочу мелодичен звън. Това означа­ваше, че хеликоптера иска разрешение за кацане. Сигналът се задействаше чрез бутон в хеликопте­ра и означаваше, че посетителят не е неприятел. Навярно Ричард и Чарлс се прибираха. От голе­мия болничен хеликоптер изскочи нервен, облечен в бяла престилка младеж. Двете машини на момчетата се прибираха в хангара. Младежът водеше Ричард, чиято глава беше превързана, но иначе се движеше съвсем нормално.

– Не се безпокойте, мисис Клифърд. Получил е само леко обгаряне. Бинтовахме го за дезинфек­ция. Утре можете да свалите превръзката – може би е по-добре раната да бъде открита.

– Какво – се е случило? – извика тя подир младежа, който вече бързаше към хеликоптера, придружен от колегата си, който изскочи от хан­гара.

– Много сме заети, госпожо. Синът ви щe се оправи.

На лицата на момчетата бяха изписани обичай­ните усмивки. Елзи се съвзе и каза:

За бога, не стойте вън. Какво се случи, Ри­чард?

– Пъхна бухалката за бейзбол в мехура на дървото – отвърна Чарлз. – През междучасие­то. Никой не ни беше предупредил, че не бива да пипаме дърветата – той спокойно се усмихваше, сякаш тайиичко се забавляваше.

– Успях да се наведа, но момчето зад мен… Ричард довърши изречението си с изразителен жест. – Струята го улучи право в лицето. Умря. Честна дума, също като по телевизията.

Говореше разпалено, както в редките случаи, когато коментираше любимо телевизионно преда­ване.

– Кой пострада? – запита Елзи.

– Всички училища се затварят – прекъсна я Чарлс. – Дърветата сякаш бълват запален пет­рол. Само да ги бе видяла, мамо.

Ричард продължаваше да се усмихва.

–  Боли ли те? – попита Елзи.

– Сигурно щеше да ме боли, но в болницата ме намазаха с никакъв мехлем.

–  Дърветата разлюляват земята – съобщи Чарлс. – Соковете им разклащат корените. Ня­какъв човек каза, че ще има невиждано земетре­сение.

След този необичаен изблик на енергия върху ли­цето на Чарлс отново цъфна безразличната ус­мивка, безизразните му очи сънливо се притво­риха.

Елзи се питаше дали децата не са измислили всичко.

– Откъде знаеш?

– Погледни картината! – извика Ричард и се засмя.

Най-голямата картина в хола се бе наклонила под необичаен ъгъл. В този миг в кухнята се счу­пи някакво стъкло и Елзи отиде да провери как­во става. Фруктиерата с ябълки и портокали бе паднала от шкафа и се бе разбила върху покри­тия с плочки под. Чашите едва се задържаха на ръба на полицата, люлееха се, удряха се една в друга и подрънкваха като фалшиво пиано. Тя ги бутна обратно, макар да съзнаваше колко безполезни и абсурдни са действията й.

–  Татко се върна! – извика Чарлс.

Джек влезе в хола. Лицето му бе пребледняло, но на него стоеше неизменната или почти неиз­менна усмивка.

– Джек – понечи да каже Елзи, но той я прекъсна:

– Специалистите наричат това явление дисло­кация на соковете в корените на дърветата – плът­ният му глас звучеше спокойно. – Опитваме се да приложим контрамерки, няма място за паника.

– Известно ли ти е, че от сутринта сме на аку­мулатори? – запита Елзи, но точно в този миг от­някъде се разнесе глух тътен и къщата потрепери. Навярно бяха подземните експлозии. Зад нея се дочу зловещо скърцане: голямата картина се свле­че от стената с изкъртена кука.

– Зная – отвърна Джек. – Сметнах за излиш­но да ти го казвам. Просто задължителни предо­хранителни мерки. Разполагахме само с една сед­мица за проучване на странния синдром при дър­ветата. Не искахме да го разгласяваме, за да не всяваме паника сред населението.

– Значи за теб аз съм „население“!

– Скъпа, вярвай ми, че правим всичко необ­ходимо. Довери се на учените. Сан Андреас още не се е разбунтувал, само дърветата се държат стран­но. Поведението им е необичайно – ето защо е трудно да им противодействаме. Но не губим на­дежда!

Джек впери очи в синовете си, сякаш едва сега го забеляза и раздразнено попита:

– Хей, Ричи, ,-какво се е…

– Опитал се да пробие мехура на едно дърво – отвърна Елзи и изведнъж осъзна, че Джек е в шоково състояние, почти в транс. До този момент не бе забелязал превързаната глава на Ричард, а сега се взираше в сина си с безразличие, подобно на това на момчетата.

– Да бягаме, Джек! Всички съседи заминаха.

Думите й не успяха да го изтръгнат от унеса.

Той продължаваше да нарежда машинално: сега бомбардират по периферията, за да намалят на­прежението, а защо не пийнат по чаша нескафе или шоколадово мляко, вместо да стърчат насред хола? От кухнята се дочу нов трясък, но Елзи не му обърна внимание, тя поглъщаше всяка дума на съпруга си с надеждата да научи нещо обнадеждаващо.

– Какво ще стане, ако бомбардировката уско­ри дислокацията на соковете и активизира Сан Андреас?

Момчетата подскачаха и опипваха вибриращи­те мебели, които се пързаляха по пода.

– Обстрелваме ги, дърветата се спаружват и увират – продължаваше Джек. – Хората ни са облечени в азбестови костюми като този – той нахлузи шлема и се взря в Елзи през прозорче­то. – Време е да тръгвам, мястото ми е навън, при другите. Прибрах се само да проверя как сте. Първо трябва да свалим всичко чупливо от горния етаж. Няма да изоставим хубавата си къща, нали?

Цялото семейство се качи на горния етаж. Всички картини се бяха килнали или паднали, а в банята се бе спукала тръба и във ваната шур­теше вряла вода. Къщата се разтресе и Елзи се олюля.

Тряаас!

Всички погледнаха нагоре, остри пластмасови отломки посипаха липата им. През тавана на коридора минаваше пукнатина, широка почти четири сантиметра, и се губеше над вратата на спалнята.

– Няма да смогнат да унищожат всички дър­вета за половин час! – извика Елзи. – Ако е вярно, че само дърветата предизвикват земетресението…

– Дребна работа – Джек махна пренебрежи­телно с ръка, върху която междувременно беше надянал азбестова ръкавица.

От банята се дочу нов трясък – умивални­кът се бе срутил на земята.

–  Джек, сигурно ти е наредено да пазиш тай­на, но …

Надяваше се поне сега да научи истината. А може би му бяха дали някакъв опиат?

Телефонът иззвъня, – странно, че още работе­ше. Елзи се втурна надолу по стълбата.

–  Ало, Елзи -това бе гласът на Джейн. – Още ли сте там? Няма ли да заминавате?

Връзката бе временно прекъсната от силно пращене.

–  Откъде се обаждаш?

– От източната граница на Голдън Гейт. Всич­ки напускат града… Радвам се, че успях да се свържа с теб, повечето линии са прекъснати. Ще има земетресение и Джек сигурно го знае. Къде е той?

– Тук е. Казва, че се опитват да го предотвра­тят чрез взривове.

–  Скъпа Елзи, Голдън Гейт е… Бъззз!

Този път връзката окончателно прекъсна. Как­во ли искаше да каже Джейн за Голдън Гейт? Изчезнал? Изравнен? Струваше й се, че всеки миг къщата ще се разлюлее за последен път и ще ги погребе под развалините си.

–  Джек! – изкрещя Елзи.

Навярно съпругът й продължаваше да сваля застрашените от падане предмети. Елзи чу гласо­вете на момчетата, които отлично се забавляваха. Ядоса се, струваше й се, че ще полудее, затова включи телевизора. На трийсети канал нямаше об­раз, чуваше се само възбуден глас:

– … Не се опитвайте да атакувате дърве­тата. Повтарям важното съобщение: на редено е всички да напуснат Голдън Гейт – по възможност с хеликоптери, и то незабавно. Шосетата са задръс­тени … – гласът на говорителя се задъхваше от ужас. – Предполага се, че всеки миг ще стане невиждано по мащабите си земетресение. Повтарям: всички…

Гласът му беше прекъснат от зловещо пра­шене и писъци, сякаш гигантска ръка натисна бу­тоните в студиото, или сграбчи за гърлото самият говорител. От тъмния екран се разнесе приглу­шен тътен, после настъпи страшна тишина.

Елзи се обърна и видя, че Джек стои на прага на хола – явно бе чул съобщението. Бе свалил шлема си и лицето му беше още по-бледо. От две­те му страни стояха момчетата, едното с превър­зана глава. Усмихваха се равнодушно, въпреки че обутите им с гуменки крака едва успяваха да за­лазят равновесие върху люлеещия се под.

–    Да тръгваме – извика Джек. – Качвайте се в хеликоптерите, нямаме време да си събираме багажа. Потегляме на изток, чуваш ли, Елзи? Право на изток, въпреки че там е пустинята. Хо­рата ни ще набавят отнякъде храна и всичко не­обходимо.

– Но защо не ми каза по-рано? – извика Ел­зи. – Убедена съм, че си знаел.

– Хайде, скъпа, нямаме време за спорове. Кач­вайте се, момчета! Карайте на изток, не се опит­вайте да ни намерите, просто кацнете, където ви­дите хора, ние ще дойдем при вас. Да вървим, Елзи.

Джек изтича по петите на момчетата.

Част от къщата се срути и затрупа телевизо­ра и канапето. За последен път Елзи прекрачи прага на своя дом. Бръмченето на хеликоптерите на момчетата беше заглушено от далечния вой на сирени и от експлозиите, но тя видя, че се из­дигнаха и се насочиха на изток.

Хеликоптерът на Джек стоеше на пистата.

– Побързай, скъпа. Моторът вече работи – Джек я чакаше, поставил крак на стъпалото.

Една от тополите изстреля смъртоносния си сок. Бялата струя обля главата на Джек и го повали на земята. Той изкрещя, Елзи се спусна към него, забеляза, че друг белезникав мехур започна да потреперва, затова внимателно пристъпи на­пред и моментално се приведе. Нима дърветата я следяха чрез някакъв свой радар?

Джек се опитваше да каже нещо, но полови­ната му лице бе вече обгорено. Умираше, а тя бе­ше безпомощна. Умът й остана парализиран за няколко секунди, сетне Елзи стисна зъби и погледна към небето, сякаш очакваше избавление от Всевишния. Видя само няколко хеликоптера, кои­то летяха необичайно високо и се отправяха на изток.

– Какво ви е, госпожо? Имате ли хеликоптер? – извика някой.

Елзи стреснато се обърна и видя ниско летящ хеликоптер с емблемата на групата „Четиридесет и девета“. От него висеше въжена стълба, а на пилотското място седеше младеж и я наблюда­ваше загрижено.

– Всичко е наред, тъкмо се канех да тръг­вам – отвърна тя.            ,

– Ще можете ли да го качите? – извика мом­чето.

– Той умря.

– Побързайте, госпожо – младежът кимна и отлетя..

От север се разнесе боботене, сякаш на ураган, последвано от грохот, който се чуваше все по-близо. Подземни експлозии или земетресение? Елзи се огледа и видя как огромните гори и овощ­ните градини се килнаха наляво. Пристъпи до вратата на своята градина и забеляза широка пукнатина, която пълзеше към нея подобно на живо същество. Пред краката й се разтвори про­паст, дълбока близо трийсет метра, виждаше се прясната жълтеникава пръст, а пропастта стреми­телно се приближаваше към нея. Зловещата пук­натина се стрелна покрай Елзи и тя си помисли, че все още може да изтича до хеликоптера  оста­ваха й броени секунди. Но не искаше да бяга  онова, което ставаше пред очите й, беше героично и справедливо. За миг си спомни за Джек. Из­лъга и мен, сякаш бях само …

Тя погледна дъба, своя любим млад дъб, който потрепери и обърна към нея набръчканата си бя­ла кора, като че събираше сили за последен смър­тоносен изстрел. Елзи не снемаше очи от розовото петно в центъра му. Изминаха няколко секунди, но дървото остана неподвижно.

Сега оглушителният тътен наподобяваше прибой и Елзи изведнъж осъзна, че Голдън Гейт пропада с грохот в Тихия океан. Домът й щеше да бъде пометен заедно с него. Тя се вкопчи в своята же­лязна врата, която също се бе наклонила. Дъбът изстреля запалителната си течност и сред храсти­те вляво лумна пламък. Елзи усети задоволство, че дъбът бе изпълнил мисията си, преди да загине.

Струваше й се справедливо да умре така – победена от дърветата и от природата. Помисли си, че младежите от „Четиридесет и девета“ всеотдайно помагаха на жителите на „Рбйнбоу“, въпреки че последните работеха предимно в атом­ните заводи. Железните пръчки потрепериха и раз­кървавиха дланите й.

Вятърът свистеше в ушите й, тялото й стреми­телно падаше. Огромна земна маса (голяма колко­то цял континент) започна да се свлича бавно, въпреки че на Елзи й се струваше прекалено бър­зо, към тъмносините води.

Патриша Хайсмит

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Create your website at WordPress.com
Get started
%d блогъра харесват това: