Литературен кът

– Аз не вярвам в колективизма, нито пък в съзнанието на човека при общата работа. Има индивидуална работа. Има лична сметка. Личен интерес. Ето, аз така разбирам нещата. Човек има една глава – да мисли, една уста – да яде. Човек е създаден да бъде сам, сам господар на нивата си, на труда си. Сам. А вие, комунистите, вярвате в общото, в колективизма. Аз не вярвам. И го намирам за противоестествено. Човек живее за себе си, а не за другите.

– Така мислите Вие, господин Буров, защото така ви изнася на вас и така са ви възпитавали пет милиона години. Човек се превива, Вие сам го казвате, и се превъзпитава.

– Казах, че се превъзпитава за дребното – да яде, да спи, да не хърка, да не пърди на обществено място като кон, а да се държи прилично. Но никой не го възпитава как да прави оназ работа, как да си пробива път в живота. Това с възпитание не става. То е в природата на човека. Той с него се ражда, както вълка – да яде месо, а агнето – да пасе трева.

– Хората се превъзпитават, господин Буров.

– Глупости. Празна вяра на празни хора. Хората не се променят. Не се превъзпитават. Те само чистят мъничките, сухи клонки по стъблото на вековния дъб, а големите клони и дънера си остават същите. Аз не мога да приема, че ще успеете да превъзпитате човека в колективизъм. Не. Човек търси помощ от другите когато е хилав, слаб или болен. Иначе всеки сам си работи. Зависи как работи.

♠

„Аз нечем да съм добре, но сакам и на Вуте да му е зле“ – казва шопът. Ние българите крием тайните си. Крия ги и аз. Защото нямам полза да ви ги казвам напълно. Вие сте в заблуждение като разчитате на колективния ум и труд. Няма колективизъм – има прагматизъм. Има практика. А световната практика е такава – няма управия без сопа, въже и остен. Сопа – да вкарва народа в пътя, въже да го тегли напред и остен да го ръга отзад, да тегли плуга или ралото. Ако си въобразявате, че ще минете без сопата, въжето и остена, лъжете се. Тях, трите атрибута на държавата, трябва да ги има. Иначе – край.

♠

Но умът, умът е всичко. Човек с огромен ум трябва да се роди в огромна страна. Аз, който мога да направя прогноза за сто години напред, си останах дребен банкер в малка, дребна България. Геният не надскача ръста си в дребна, бедна и гладна страна. Той става или маниак, или нищожество. А често завършва и в лудницата. Само парата е онази лодка, която може да изведе гения в морета и океани. В Аячио Наполеон щеше да е полицейски пристав – като баща си, но във Франция той стана Наполеон, ако бе в Америка, щеше да е Георг Вашингтон. Банкерите, като богати хора, имат единствени самочувствие на гении, на пълководци. Вие, вашето поколение, господин Памукчиев, няма да разберете това. Не.

♠

Ето, ние си пием винцето, приказваме и мислим, че ще оправим света. А светът си се оправя без нас… Него не го интересува отделната личност, както природата не се интересува от отделната мравка.

Из „Срещи с Буров“, Михаил Топалов

 

Свързани статии:

Срещи с Буров #1

Срещи с Буров #2

Срещи с Буров #3

 

Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер — последната вечер на годината.

В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единия чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара.

Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше…

Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска — нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това…

В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки.

Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!

Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката загоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше свещ. Чудна беше тая свещ. На момиченцето се струваше, че седи пред голяма желязна печка с излъскани медни крака и с медна вратичка. Колко весело играеше в нея огънят, колко приятно топлеше! Детето искаше да простре и нозете си, за да ги стопли, но в тоя миг огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.

То драсна о стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна като було. Момиченцето можеше да гледа в стаята. На трапезата беше постлана бяла покривка и върху нея бяха сложени порцеланови съдове, а в една чиния се мъдреше печена гъска с ябълки и сливи; носеше се сладка миризма. Но най-чудното беше това, че гъската скочи изведнъж от чинията и като се заклати с нож и вилица в гърдите, тръгна право към бедното момиченце…

Но ето че угасна и тая клечка: момиченцето се намери отново пред дебелата, мокра и студена стена.

То запали още една клечка и тогава се намери под една великолепна новогодишна елха. Тя беше много по-голяма и по-хубава от оная, която момиченцето беше видяло през прозорците на един магазин. Хиляди свещи горяха по зелените й клончета и шарени картинки — от ония, които красят прозорците на магазините — гледаха момиченцето. То протегна ръчички към тях, но в тая минута клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, най-после му се сториха като небесни звезди. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена бразда.

„Някой умира в тоя час!“ — помисли си момиченцето, защото баба му, която го обичаше много, но бе умряла вече, му беше разказвала, че когато пада някоя звезда, тогава се възнася към бога една човешка душа.

Момиченцето драсна още една клечка; стана пак светло и старата му баба се изправи пред него светла и лъчезарна, кротка и любеща…

— Бабо — извика детето. — Вземи ме със себе си! Аз зная, че ти ще си отидеш, когато клечката угасне; ти ще се изгубиш като топлата печка, като чудно опечената гъска, като хубавата голяма елха! — И то бързо издраска цялата кутия клечки, защото искаше да задържи баба си за по-дълго време.

И клечките светнаха толкова силно, че наоколо стана светло като ден. Никога баба му не е била толкова голяма и хубава! Тя улови момиченцето за ръце, прегърна го и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя.

А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица — то беше замръзнало през последната вечер на старата година.

Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. „То е искало да се стопли!“ — казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се възнесе с баба си към радостите на Новата година.

Ханс Кристиян Андерсен